действам аз, робот на автопилот.

все по-често започва да ме боли глава.
бях при баба.
докато внимателно поставях цветята 
във вазата до надгробния камък,
се загледах в снимката й -
слабо, изпито лице,
черна гъста коса,
много тъмни,почти мътни очи.
не можах да й кажа нищо.
не събрах смелост, явно не съм силна, 
колкото си мисля.
очите ми парят, 
изморени са.
чета прекалено много и прекалено дълго.
да не говорим, че е предимно вечер на
отвратителна светлина.
в родния ми град всичко е много по-различно.
няма я динамиката на живот,
няма го пренаселеният център.
вече съм една от тях.
едно от момичетата на големия град.
винаги, когато се върна,
се радвам на спокойствието през първите два дена.
през останалите просто изгарям да се прибера у дома.
когато излизам от софия, на отбивката за нови хан винаги се обръщам
и гледам града.
над него се появява една голяма пауза,
като онези на mp3 плейърите.
оставям в софия всичко, което ми принадлежи.
фифи, в когото стои сърцето ми,
също остава там.
там остава и то.
животът ми преминава на една дълга пауза.
аз съм на пауза,
мислите ми са на пауза,
чувствата ми са на пауза.
всичко свързано с мен просто спира за момент.
момент, който се проточва дъъъълго, дълго.
докато не се върна.
когато се върна и вдишам мръсния въздух на софия,
когато белите ми дробове го поемат изцяло,
когато почувствам как се пълнят с него,
тогава съм вече у дома.
връщам се към бягането по спирки,
хващането на тролеи,
невлизането в часове,
зубренето за контролни,
купуването на тонове книги,
мързела,
ставането рано,
изнизването посред нощ да пуша,
парното, което вечер шуми невероятно,
лампичките по бюрото ми,
крясъците,
навалицата,
мръсотията,
боклуците,
кравите по улиците,
просташките подвиквания,
тъпканицата в градския,
контролите и какво ли още не.
страх ме е от смъртта.
сега не,
но когато наближи този ми момент в живота,
знам, че ще се насера от страх.
извинявам се за думата.
хора, живейте !
и за да ме разберете напълно,
ще ви препоръчам една книга :
преда да умра - джени даунам.

докато пушех...имах усещането, че времето е спряло, а всъщност летеше доста бързо, имах усещането, че не съм само аз, има безброй други /тъпаци/ като мен, и все пак се чувствах някак си сам - като дървото, над което бях ззациклил в далечината - замръзнал и самотен.

липсваш ми.