арх ама друг път!

имам огромна нужда да поговоря с някой, но ми става много тъжно, когато се огледам около себе си и не видя никой. не, че не съм общителна, но се оказва, че кофти частта са приятелите - просто гадна грешка. неточни хора. може би това е. 
за момента, изпитвам нужда някой да ми каже, че мога да постигна това, което съм си наумила, защото се опитвам да си го втълпя сама, но не се получава. сякаш когато тръгна да рисувам, ръката ми трепери. линията става крива. щриха грозен. и нищо не се получава. това ме кара да си мисля, че цялата работа отива към пълен провал и че може би няма смисъл дори да пробвам. 
а колко ми се иска да дам всичко от себе си... защо ми се струва, че винаги мечтите ми са прекалено по-големи от възможностите ми?

пс. а и атмосферата е толкова НЕвдъхновяваща... :/